Помнете 23 август — истории на тоталитарните режими

Филм: уебсайт: https://youtu.be/Ncou5M6uqVw

Кажимеж Мочарски е роден във Варшава през 1907 г. Завършва висше образование по право във Варшавския университет през 1932 г., след като е преминал военна служба. След като продължава обучението си в Университетското училище по журналистика, Мочарски отива в Париж, за да учи международно право в Institut des Hautes Études Internationales в продължение на две години. По-късно той работи в Министерството на социалните въпроси по законодателството относно условията на труд.

По време на германската окупация Moczarski е активен член на местната армия, работейки в Бюрото за информация и пропаганда като ръководител на Отдела за разследване на съпротивата. Едно от действията, които е организирал, е завземането на дузина затворници от въоръжена болница през юни 1944 г. По време на въстанието във Варшава той е отговарял за една от четирите радиостанции, които е създал сам, както и за редактора наWiadomości Powstańcze (невинен вестник на въстанието). След това му е присъден Златният кръст за заслуги. След пълното унищожаване на Варшава от германците Moczarski активира отново информационните и пропагандните центрове на местната армия в Краков и Ченстохова.

През август 1945 г. Moczarski е арестуван от новите комунистически власти, които започват кампания за изкореняване на всяка потенциална опозиция. През 1946 г. Moczarski е осъден на десет години затвор, по-късно намален на пет години. През 1949 г., в разгара на сталинизма, започва нов кръг от разпити срещу Moczarski и накрая той е осъден на смърт през 1952 г. В писмо до съда Moczarski изброява 49 метода на изтезания, използвани срещу него. Обкръжаването му с командващия Jürgen Stroop в Германия Jürgen Stroop през този период е един от методите, прилагани от неговите потисници, които се опитват да разчупят волята му. В разговорите с изпълнител Moczarski споменава ходовете на Stroop, колети от дома, лична библиотека и правото да получава и изпраща писма, всички привилегии му са му били отказани. След смъртта на Сталин през 1953 г. присъдата на Мочарски е заменена с доживотен затвор, но той не е информиран за това още две години и половина.

През април 1956 г. Moczarski е освободен, след като е прекарал единадесет години в затвора, а шест месеца по-късно е освободен. След освобождаването си Мочарски работи като журналист в продължение на много години. Той също така за съжаление използва границите на наличната свобода, за да отстоява различни социални причини. През 1968 г. е отстранен от работа, когато говори в защита на своите еврейски колеги по времето, когато комунистическата партия извършва антисемитско прочистване.

Кажимеж Мочарски умира през 1975 г.

Прочутият полски поет Zbigniew Herbert посвещава своя поем „Co widziałem“ (Какво видях) на Кажимеж Мочарски. (чрез Фондация „Кажимеж „и „Зофия Мочарски“)

Филм: уебсайт: https://youtu.be/D8qlbH84ohE

Милада Хоракова е родена в Прага през 1901 г. Баща ѝ притежава фабрика за моливи. Тя посещава средно училище в Прага по време на Първата световна война, след което започва обучение във факултета по право на Шарлския университет точно три години след раждането на Чехословашката република. Дипломира се през 1926 г. и става директор на отдела за социално подпомагане на Градския съвет на Прага. През същата година се присъединява към лявата централна Чехословашката национална социалистическа партия. Оттогава тя също така е активен член на различни групи, занимаващи се с въпросите на младежта и правата на жените.

След като през 1939 г. започва окупацията на Чехословакия, Милада Хоракова и съпругът ѝ Бохуслав Хорак се присъединяват към съпротивителното движение и са арестувани от Гестапо през 1940 г. Хоракова е лишена от свобода в затворите Gestapo Pankrác и Little Fortress Terezín. През 1944 г. е осъдена на осем години лишаване от свобода. Впоследствие тя е изпратена в концентрационния лагер „Анах“ в близост до Мюнхен, освободен от силите на Алианса през май 1945 г., след което незабавно се връща в Прага.

Хоракова отново се присъединява към Националната социалистическа партия и става член на парламента до придобиването на комунистическата власт през февруари 1948 г., когато се оттегля от поста си. Скоро тя участва в усилията за възстановяване на демокрацията заедно с други бивши членове на Националната социалистическа партия.

Милада Хоракова е арестувана от комунистическата тайна полиция през септември 1949 г., заедно с много други бивши членове на некомунистически политически партии, и с помощта на двама съветски „съветници“ са призовани да подготвят дело срещу тях. Въпреки че е била принудена да признае някои от предполагаемите „престъпления“, по време на съдебния процес тя се опитва да се защити смело и останалите обвиняеми. Съдебният процес срещу Милада Хоракова и дванадесет други лица започва на 31 май 1950 г. Това е демонстрационен процес, основан на съветските, организирани по време на прочистването на Сталин през 1930-те години на миналия век. На 8 юни 1950 г. Хоракова и трима от нейните подсъдими са осъдени на смърт. Въпреки призивите за помилване от хора като Winston Churchill и Albert Einstein, чехословашкият президент Klement Gottwald потвърди присъдите си.

В последното писмо до шестнадесетгодишната си дъщеря преди екзекуцията тя пише: „Когато осъзнаете, че нещо е справедливо и вярно, тогава бъдете също толкова решителни, колкото и да умиш за него.“ На сутринта на 27 юни 1950 г. Милада Хоракова беше екзекутирана чрез обесване. При последващи съдебни процеси, основани на същия модел, над шестстотин души бяха осъдени в цялата страна, включително десет лица, получили смъртни присъди.

По време на Пражката пролет през 1968 г. тя и нейните съответници са освободени от отговорност. Поради нахлуването във Варшавския договор от август 1968 г. процесът на освобождаване не беше завършен. И накрая, една година след революцията на Велвет през 1989 г. Милада Хоракова е освободена от обвиненията. През 1991 г. тя е връчена посмъртно на орден T. G. Masaryk, първа класа, от президента Вацлав Хавел. (чрез чешкото радио)

Филм: уебсайт: https://youtu.be/OA7WBoiW1Eg   

Докато все още е дете, Петер Мансфелд участва в унгарската революция през 1956 г. в Будапеща. Присъединява се към бунтовническата единица János Szabó на площад „Széna“ в Буда — един от няколкото най-силни съпротива на бунтовническата национална гвардия. Той е действал като посредник между различни бунтовнически единици, понякога е пренасял брошури, гранати и оръжия и е доставял наркотици от болницата на Маргарет.

Нарастващите репресии и терор от страна на комунистите през декември 1956 г. и януари 1957 г. доведоха до масови екзекуции на унгарски бунтовници и депортиране в работни лагери и затвори. Репресиите засегнаха и бунтовниците, известни на Mansfeld от площад Széna, много от които бяха обесени. Скоро след това Mansfeld е арестуван. Mansfeld възнамерява да се освободи от затвора със сила, както и да съживи революцията. Той сформира група, която провежда различни кампании през 1958 г., наред с другото, отвличането и разочароването на милиции, патрулиращи района на австрийското посолство.

През февруари 1958 г. Мансфелд е арестуван заедно с четири от неговите комраси. Условията в затворите се оказаха изключително трудни. Момчетата са разпитвани през нощта и държани в малки тъмни клетки. Петер обаче запази смелостта и силния дух. Прокурорът нарича момчето „класен танкер“ и контрареволюционен и призовава за максимално наказание.

На 21 ноември 1958 г. Mansfeld получава доживотна присъда. На 19 март 1959 г. обаче Народният съд в Будапеща увеличи присъдата. Наказанието беше смърт. Петер Мансфелд е закачен сутринта на 21 март едва на 18-годишна възраст.

Филм: уебсайт: https://youtu.be/yeeFO0Ywd1w   

Mala (Mally) Zimetbaum е роден в Brzesk (Полша) през 1918 г. В края на 1920-те години тя имигрирала заедно със семейството си в Антверпен (Белгия). През септември 1942 г. е арестувана по време на ротация на евреи на централната гара в Антверпен. Четири дни по-късно тя се намира в превозно средство до концентрационния лагер Аушвиц, пристигайки там на 17 септември. По време на процедурата за подбор на входната рампа тя е изпратена в лагера Биркенау, където е получила номер 19880. Поради владеенето на няколко езика тя е наета на работа в женския лагер като устен преводач и куриер.

През пролетта на 1940 г. Едуард (EDEK) Жински е арестуван сред група ученици от средните училища по време на кампанията „AB“, насочена към полската интелигентност. На 14 юни 1940 г. той е предаден в Аушвиц при първото транспортиране на полски политически затворници. По време на процеса на регистрация е получил номер 531. В лагера той работи, наред с другото, в иронджиите и в екип от строители, първо в домашния лагер, след това в Биркенау.

При изпълнение на служебните си задължения EDEK Ziński и Mala Zimetbaum имат относителна свобода да се движат в лагера. Те се срещнаха един с друг в началото на 1943 г. и 1944 г. и се обичат. Първоначално е планирал да избяга заедно с приятел си Вислав Килар. Облечен в SS униформа, той трябва да придружи своя приятел, за да работи. Той дори получава тайно униформа и пистол от бившия Kommandoführer на иронстроите SS-Rottenführer Edward Lubusch. След срещата си с Мала Зиметбаум обаче той иска също така да избяга от лагера. В крайна сметка Kielar се оттегля от плана за евакуация, за да помогне на двойката по време на опита им.

На 24 юни 1944 г. Джонски изчаква Mala Zimetbaum в своята униформа SS на договореното им място. Използвайки празен пропуск за SS мъже, който Мала столе и коват, те успяват да излязат извън големия предпазен кордон. След две седмици обаче те се натъкват на германски патрул. Жената е задържана. Джонски успява да избяга, тъй като успява да се укрие в последния момент. Въпреки това той се появява, след като се укрива и доброволно се предава на германците, за да бъде с близкия си.

Те бяха осъдени на смърт след продължително и брутално разследване, което не успя да извлече информация от тях за лицата, които им помагат в бягството. Едуард Джонски е обесен в мъжкия лагер в Биркенау. Mala Zimetbaum отрича китките си по време на екзекуцията. След това тя е транспортирана до крематориума и вероятно е починала при загуба на кръв или е била отстреляна.

Филм: уебсайт: https://youtu.be/aMsOzImJnz0   

Джулиана Зархи е родена в Каунас (Литва) през 1938 г. в семейство с родители от различни националности. Баща ѝ, литовски с еврейски произход, д-р Mausha (Mauša) Zarchi се среща с бъдещата си съпруга Герта Уршс, докато работи в Дюселдорф (Германия). Тъй като не могат да сключат брак в Третия райх поради расисткото нацистко законодателство, през 1934 г. Герта се превръща в „Джураизъм“ и сключва брак с Mausha в Литва, като по този начин получава литовско гражданство. Zarchis продължава да живее в Германия до 1937 г., когато разрешението за работа на Mausha не е удължено. Те решиха да се установят в Литва.

През 1939 г. избухна Втората световна война. Литва скоро е анексирана от Съветския съюз, а след това, когато Трети Райх се обръща към бившия си съюзник и атакува СССР през 1941 г., страната е окупирана от нацистите. Именно тогава д-р Zarchi решава да се опита да избяга на изток, тъй като приема дъщеря си в Арян и съпругата си би имала по-добри шансове за оцеляване, ако го напусне. Той е убит от Einsatzgruppen, факт, от който неговите роднини научават едва след края на войната.

Поради своето еврейско наследство, едва на тригодишна възраст, Джулиана е изпратена в гетото в Каунас и е принудена да остане там няколко месеца. Тя е преминала контрабанда с помощта на семеен познат Pranas Vocelka. Тъй като майка ѝ се страхува от яхтената си почивка, Джулиана прекарва почти целия период на германска окупация, скрита в къщата им в кухнята или в малко помещение до нея (едва в самия край тя е отведена в сестрите Carmelite).

След завръщането на съветската армия в Литва Герта се надява, че повече няма да се страхува от живота на дъщеря си. Вместо това и двамата са били депортирани в Таджикистан в Централна Азия като част от прочит на етнически германци. Те са стигматизирани от местните жители като „фашисти“ и са принудени да живеят и работят в тежки условия. Въпреки че репресиите се облекчават след смъртта на Сталин, изгнанието за Джулиана и Герта приключва едва в началото на 1960-те години на миналия век. Джулиана се връща в Литва през 1962 г. Тя се установява и започва да преподава немски език в университета „Vytautas Magnus“ в Каунас (тя иска да следва медицина, но ѝ е отказана възможността да бъде депортирана). Герта се присъединява към дъщеря си година по-късно. През целия си живот тя се опитва да се върне в Дюселдорф, но никога не ѝ е било позволено да напусне СССР. Умира в Каунас през 1991 г.

Днес Джулиана живее в Каунас и е член на еврейската общност там. Тя редовно пътува и разговаря за опита на нея и семейството ѝ с двете диктатури.