Доклад относно дебата за Дома на европейската история „Европейски колониализъм — нещо от миналото?“

История, която все още предстои да бъде разкрита

Дебатът започна с твърдението, че колониалното минало следва да се разбира като обща история. Валика Смеулдерс обясни, че в Нидерландия колониалното наследство отсъства и е отказано. В нидерландския Карибски басейн обаче той не може да бъде пренебрегнат. „В Карибския басейн нямате избор. Това е общо наследство. Не можеш наистина да я избавиш“, заяви историканът. Това е така, защото колониалното наследство до голяма степен е свързано с изграждането на наративно послание, в което се корени днешното мултиетническо общество. За да стане това наследство видимо в европейски държави като Нидерландия, обаче е необходима много работа и затова този дебат е толкова поляризиран.

Липсата на осведоменост относно колониалното наследство в Европа може отчасти да се обясни с факта, че от дълго време колониалната история е преди всичко икономическа и политическа история. Като поставят под въпрос например какъв процент от БВП на дадена страна произлиза от отвъдморските ѝ територии, европейските историци продължават да се съсредоточават върху себе си. Въпреки това в продължение на двадесет години социалните и културните аспекти на колониалната история започнаха да привличат повече внимание, което допринесе за възстановяване на преживяното от колонизираните хора.

Освен това, въпреки че историята на колониализма отдавна е доминирана от военни завои и политически и дипломатически въпроси, Амандин Лауро по интересен начин подчерта, че в тези послания доминиращите участници винаги са мъже. Тя спомена настоящото съществуване на белгийски и френски следколониални активистки движения, ръководени от жени, които повдигат въпроса за съвременното изразяване на пол и раса и как той може да бъде проследен до колониалния период. „Ясно е, че всички тези въпроси, свързани с пола и сексуалността, все още са много актуални, по-специално поради начина, по който са използвани в двете основни линии на аргументация и обосновка на колониалните проекти, а именно определението на т.нар. „цивилизационна мисия“ и определението на расовите категории и йерархии. Всички тези проблеми бяха ясно използвани, за да се утвърди така наречената „изостаналост“ на коренното население, и също така бяха изградени като непоправими точки на разлика между нас и тях. Те бяха основание за изключване.“ Въпреки че въздействието на колониализма върху пола и сексуалността бавно навлиза в публичната сфера и в основните медии, Лауро отбеляза, че той рядко се разглежда на институционално равнище. 

Значението на колониалното наследство в европейската култура

Според Smeulders съществуват различия между музеите по отношение на начина, по който те се справят с интегрирането на колониалното наследство. Антропологичните музеи възприемат въпроса „защото са музеи, които винаги са представяли посланието на „Други“... Музурите на съвременното изкуство също се занимават с него доста бързо, тъй като те лесно могат да привлекат съвременни творци и да им дадат думата. Не е необходимо да променяте собственото си образование и начина, по който го виждате. „ В крайна сметка историческите музеи са тези, които се борят най-много с колониалното наследство, тъй като „те се занимават с това постоянно послание, което е наистина трудно да се промени.“

Гост-ораторите обсъдиха как Домът на европейската история се справя с европейския колониализъм. В постоянната изложба посетителите преминават през галерия, в която се представя европейският промишлен и технически напредък през XIX век успоредно с установяването на колониално управление в отвъдморските територии, експлоатацията на хора и ресурси и развитието на расови теории, които отдават признание на имперската идеология. За Лауро е важно, че „елементите, свързани с колониалната история, не са поставени в някакъв ъгъл, а са представени на централно място“. Той се позова по-специално на представата за европейското наследство, където робството и колониализмът присъстват сред 14 характеристики, изтъкнати като основни елементи на европейската култура. Освен това Якоб Вогел отбеляза, че Домът на европейската история приема ограничено определение за европейски империализъм. Тъй като музейното послание започва през XIX век, то не включва ранните испански и португалски колониални предприятия. Той обясни, че следва да се има предвид, че „всъщност много стереотипи за неевропейските „други „са били оформени още преди XIX век“.

Историята на деколонизацията също е от съществено значение, за да се разбере устойчивостта на колониалните стереотипи. Всъщност, както изтъква Vogel, през периода след независимостта се появяват нови дискурси относно колониализма, в които древната тенденция все още преобладава. „Вземете например историята на Бабар. Това е чудесна книга, но и колониална история, изобразяваща цивилизовани слонове. Не бива да забравяме колко трайно и важно е това наследство в нашата култура.“ Повишаването на тези предизвикателства е от решаващо значение в образователния контекст и за училищните програми. Въпреки че се извършват все повече изследвания в областта на африканската история и колониализма, историците признаха общото нежелание за интегриране на тази тема като част от преподаването на историята на Европа. Лауро твърди, че колониализмът следва да бъде включен в ключови исторически епизоди като двете световни войни, Просвещението, историята на индустриалната революция или историята на капитализма.

Ролята на диаспората

Друг важен компонент на колониалното наследство е ролята, която то играе за формирането на диаспорите. Когато карибските хора пристигнаха в Нидерландия, обясниха Смеулдери, „те се сблъскват не само с отричането на общата си история, но и с отричането на тяхната идентичност като част от нидерландското кралство.“ Днес много местни инициативи, свързани с признаването на колониалното минало в Европа, се ръководят от членове на диаспората. Такива проекти, които са широко разпространени в бившите колонии, обикновено възприемат интересен подход „отдолу нагоре“. Добър пример за това е движението „Rhodes Must Fall“ в Южна Африка, създадено от студенти, борещи се за деколонизация на образователната система.

Понастоящем Smeulders работи по предстояща изложба за робството и Нидерландия в Rijksmuseum. Тя заяви, че постигането на такива проекти е сложно поради трудността да се намерят предмети за историята на съпротивата и премахването в Карибския басейн. За разлика от Обединеното кралство и Франция, които имат много по-големи колекции, включващи произведения на изкуството, изобразяващи робство, такова представяне не съществува в Нидерландия. В резултат на това страната все още се възприема като малка, невинна и до известна степен толерантна нация. „По-трудно е да се изгради приобщаващо послание, когато нямате предмет. Трудно е да се говори за нещо, което хората отричат някога.“

Тема, която е изправена пред съпротива

Според Лауро връзката на Белгия с колониалното му минало е парадоксална. От една страна, колониализмът в Белгия е най-критикуван поради масовото насилие на ранния колониален период при режима на Леопола и на престъпленията, извършени по време на процеса на деколонизация. От друга страна, Белгия е една от най-малко критичните европейски държави, когато става въпрос за колониална история. „Често се казва, че през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век Белгия преживява колониална амнезия, но мисля, че това е по-скоро проблем с неслушването и заглушаването.“ 

Практиката на „черни лица „в Белгия, която наскоро привлече голямо международно внимание, показва, че „Белгия се сблъсква с политически проблем, който се опира на отричането на расова дискриминация и колониално насилие“, обяснява Лауро. Тъй като белгийската колониална история се преподава много малко в училище, хората се борят да свържат чернокожните практики с расовата дискриминация и контекста на колониалното минало. 

В днешна Европа съществува политическа необходимост от справяне с насилието на колониалното минало и социалната експлоатация, свързана с колониалното управление. Според Vogel „Една от причините, поради които е трудно да се отговори на тези въпроси, е, че все още има значителен брой колониални носталгия. Помислете за броя на колониалните градове, които са се превърнали в обекти на световното наследство по целия свят. По странен начин местните жители по някакъв начин интегрираха това колониално минало като част от собствената си идентичност. Историята, ако е изпълнена с наистина сложни въпроси.“ Той спомена също, че в Брексит Великобритания колониалната носталгия присъства много в рамките на определен елит. Идеята, че европейците са довели до модернизация в останалата част на света, продължава да представлява общо разбиране. Тези послания, които вече са въведени в колониално време, трудно могат да бъдат изтрити.

Този дебат разкри защо е от решаващо значение Европа да се ангажира с това трудно минало и че трябва да се противопоставим на тези послания, които запазват романтистичния колониализъм и го представят като нещо, което не беше толкова вредно и включваше положителни страни. Признаването на колониалното наследство в нашите съвременни общества е съществена стъпка в дългия процес на деколонизиране на европейските умове.