Отказ от отговорност
Това е машинен превод, извършен чрез услугата на Европейската комисия eTranslation, и има за цел да ви помогне да разберете съдържанието на тази страница. Моля, прочетете условията за ползване.
В края на април имах честта да взема централно място в основната заседателна зала на Европейския парламент, за да произнеса встъпителното слово на тема „Надежда и история“ за годишната конференция на EuroClio.
Това е сбирка на учители по история от цяла Европа, обединена в партньорство с Дома на европейската история — музей в Брюксел, чиято задача е да разполага с публично пространство за непрекъснато развиващата се история на Европа.
Избрах да не хапвам хапчета, да попитам събралите се учители колко се надяват, че се чувстват в този момент, и да получа отговорите, които може да очаквате.
Напоследък се чувствам доста конфликтен по отношение на идеята за надежда. Моят приятел Ece Temelkuran счита, че това е „твърде мека дума „, като твърди, че живеем във времена, „когато може да се наложи да действаме дори когато няма надежда.“ И в известен смисъл съм склонен да се съглася. Вече няма надежда за меко, лесно, стабилно бъдеще с всички екологични и политически сътресения, които вече са в ход и е сигурно, че ще дойдат — но така или иначе не съм сигурен, че много хора наистина „се надяват“ за това.
Това, за което можем да се надяваме, според мен е да живеем съдържателно, оживено от яснота, въображение и действия — рецепта за съдържателна надежда, която взех назаем от „Надежда в тъмното“ на Ребека Солнит, за да структурирам адреса си.
Ако видим ясно, виждаме, че причината за нашите кризи е историята, в която сме попаднали — а не фундаментален и съществен провал на неминуемо лошо човечество.
Ако се осмелим да си представим, търсим и намираме местата и хората, пред които сме изправени до този момент, и настояваме колективно да изградим заедно свои собствени алтернативи на нашите нефункциониращи системи. На конференцията споделих историите на Реген Мелбърн, на панела за бъдещето на Ставангер в Норвегия, на полското младежко движение за краудсорсинг на „План за поколенията“...
И ако действаме, всички ние можем да следваме тяхната водеща роля и да правим същото.
Мисля, че всички учители играят ключова роля в нашите общности, като вдъхновяват и трите неща. А особената роля на историята вероятно е да ни напомня, че нещата се променят, системите се променят по наистина фундаментални начини — ако и когато преминем към яснота, въображение и действие.
След разговора моите чудесни домакини Лоранс Брагар и Гуидо Герриххаузен ме отведоха за кратка обиколка на Дома на европейската история. Любимото ми място в музея? Дисплей, който съпоставя фашистка литература и литература на европейските мечтатели, и двете от 1930-те години на миналия век. Това беше мощно отражение на моето послание, мисля, че: доказателство, че силата на яснотата, въображението и действието е положителна в тъмните времена; ярко напомняне, че красивата мечта за Европа се роди пред пламъци, а не спокойно и тихо.
Бъдещето няма да бъде лесно и няма да бъде подредено и контролируемо. Нещата наистина ще бъдат много мрачни.
Но в този смисъл може да има много красота и смисъл. И може да има още повече от другата страна.
Фактът, че не можем да знаем как точно ще изглежда и как ще изглежда всяка стъпка от пътя, не трябва да ни пречи да започнем да вървим по нея.
Джон Александър е автор на наградените граждани: Защо ключът към определянето на всичко е всичко за нас, един от домакините на подкаста „Как да спасим демокрацията „, гостуващ научен сътрудник в Центъра за демократично управление и иновации „Ash„в училището „Харвард Кенеди „и съосновател на проекта „Нов гражданин“.
Прочетете повече за Манифеста на надеждата и изтеглете копие на до 24 езика.
