Надежда в класната стая: учители, които пишат следващата глава за Европа
Лоранс и Гуидо от екипа за обучение на музея обясняват процеса на колективно писане зад „Манифеста от надежда“.
Манифестът „Надежда“ стартира на 27 май 2026 г. на 32-рата годишна конференция на EuroClio: История и надежда — Учене за промяна, организирано съвместно с Дома на европейската история. Той може да бъде изтеглен на тази уебстраница.
Интервюто по-долу беше проведено от Missions Publiques — европейска организация, специализирана в ръководени от гражданите съвещателни процеси. Мисиите Publiques бяха ангажирани с разработването и улесняването на процес на участие по време на годишната конференция на EuroClio през 2026 г., който даде възможност на учителите да напишат съвместно колективния текст „Hope Manifesto“. Този процес се създава съвместно в тясно сътрудничество с екипа за обучение на Дома на европейската история, като се гарантира неговата педагогическа основа и привеждане в съответствие с образователните цели на конференцията.
Публикации за мисии (MP): Защо Домът на европейската история избра този момент, за да стартира инициативата „Манифест на надеждата“ като част от конференцията?
Гуидо: Преди три години започнахме мащабна оценка, като работихме с 1,000 учители, за да установим какво липсва в ежедневната им практика — дали става въпрос за пропуски в обучението, липса на материали или недостатъци в учебната им програма. След като определихме основните потребности от обучение, започнахме да разработваме цифров инструментариум с ресурси, които учителите могат да използват директно в класната стая. Стана ясно също така, че около тази работа се формира общност. Учителите искаха да останат свързани, да допринесат със своето мислене и да си сътрудничат по-тясно с нас. Именно това ни накара да организираме голяма конференция, на която те да могат да се срещат, да споделят най-добри практики и да проучат нови подходи в подкрепа на преподаването си през следващите години. В рамките на тази конференция манифестът „Надежда“ е инструмент за колективен размисъл — нещо, което учителите могат да доразвият и интегрират в практиката си през следващите години.
Лоранс: Един от резултатите от доклада за оценка беше, че когато попитахме учителите какво работи най-добре по теми като европейската история, европейската интеграция, ролята на паметта или многостранността (всички те са от основно значение за това, което правим в Дома на европейската история), един от най-ефективните подходи беше това, което бихме могли да наречем „положителна история“. Това не означава да се избягва трудната история. Това означава справяне с него през конструктивна призма — съпричастност, солидарност, лични дневници и индивидуални истории.
ЧЛЕН НА ПАРЛАМЕНТА: Кое според Вас е най-вълнуващо, а може би и най-чувствително, за работата върху надеждата в Европа днес?
Лоранс: Представянето на „положителна история“ не означава повърхностен оптимизъм; целта е да се създаде у хората усещане за активност. Тя също така създава общ език и общ начин за ангажиране на по-младите поколения, като им дава възможност да предприемат действия, да останат в играта и да останат ангажирани като граждани и като двигатели на промяната. Разполагаме със собствена рамка за оценка, но можем също така да я свържем с аргументите, развити от Rutger Bregman: когато непрекъснато прогнозираме катастрофата, рискуваме да засилим безнадеждност и неангажираност. Такъв е случаят например с изменението на климата. За разлика от това, когато изтъкваме надеждни пътища за промяна, нашият потенциал за въздействие нараства. За учителите ефектът на вълнение е особено значителен. Учител по история, който присъства на тази конференция или чете Манифеста на надеждата, може да работи с 100 до 150 ученици всяка година и може да има десетилетия преподаване пред тях. Това е огромен обсег.
Гуидо: Днес живеем в донякъде циничен и поляризиран свят. Смятам, че надеждата е нещо, което може да се противопостави на това. По-конкретно, докато създадохме програмата за конференцията, разгледахме как да внесем усещане за надежда във всеки елемент: ораторите, ключовите бележки, семинарите почти като лекарства срещу цинизма и поляризацията.
ЧЛЕН НА ПАРЛАМЕНТА: Вашата програма за конференции е много амбициозна по отношение на разглеждането на сложни теми, особено в преподаването и историята. Как изградихте програмата и как интегрирахте тези различни измерения?
Гуидо: Избрахме оратори и основни участници, които според нас наистина биха могли да изведат на преден план това „лекарство на надеждата“. За семинарите си сътрудничихме с EuroClio и отправихме покана за участие с ясна рамка, като поканихме учители, организации и други участници, които също считат надеждата за полезен подход. Това го превърна в истински процес „отдолу нагоре“: не просто диктувахме програмата. Проведохме общо около 40 семинара, които формират разнообразен набор от приноси, съобразени с определените от нас стълбове. Така например се поставя силен акцент върху борбата с расизма, който е един от основните стълбове на програмата, както и върху демокрацията и гражданските ценности.
Лоранс: Темите са съсредоточени върху многостранността, демокрацията и европейските ценности, както и върху борбата с расизма, особено при откриването на временна изложба („Postcolonial?“), която е част от програмата. Тези теми са отразени и в HistoriCall — цифровата платформа за обучение на Дома на европейската история, която предоставя готови за използване ресурси за учители в цяла Европа на 24 езика. В тази рамка по време на конференцията стартираме два нови модула: „Какво представлява расизмът? „и „Доверие или траш“, с акцент съответно върху борбата с расизма и медийната грамотност. През четирите дни тези теми се преплитат в едно по-широко учебно пътешествие. Включихме и културна програма, тъй като проявата се провежда в Брюксел и много учители идват от чужбина. Тя им предлага ценна възможност да разберат по-добре белгийския контекст, да открият други музеи в Брюксел и да посетят редица училища.
Този скрит жест, страстта на учителите, е това, което се опитваме да изведем на преден план.
ЧЛЕН НА ПАРЛАМЕНТА: Защо съвместното създаване е толкова важна част от Манифеста на надеждата от самото начало?
Гуидо: Научихме от опита, че най-полезните неща, които можем да предложим, са: първо, учебни материали, които могат да използват пряко; второ, конференция, на която те могат да обменят най-добри практики; и трето, манифест. Не би било нито подходящо, нито разумно да се предполага, че сме в най-добра позиция да определим съдържанието на такъв манифест, тъй като през трите дни на конференцията предоставяме на учителите агенцията и платформата да го оформят колективно: да се определи кое е най-важно за тях. Нашата роля е да улесним и свържем: за да допринесем за напредъка на този манифест и да гарантираме, че той достига до правилните хора. Поканихме член на Комисията и председателя на комисията CULT да получат манифеста и да отговорят на него.
Лоранс: Това е и начинът, по който работим във формалното обучение. Когато разработваме HistoriCall — нашите цифрови модули, започваме с първоначална оценка, след това разработваме прототип, след което го тестваме с около 100 учители от 20 държави в продължение на две седмици, достигайки до 1,000 до 1,500 ученици, и след това информираме за резултатите. Това колективно разсъждение е мястото, където наистина виждате силата на този подход: гласове от север, изток, запад, юг и центъра на Европа, които се сближават. Манифестът на надеждата е продължение на това, като предоставя още повече възможности и ангажираност към този момент на колективно творчество. Учителите наистина обичат да работят заедно, оценяват факта, че им се задават въпроси, и се гордеят с ангажираността си.
Учителите са тези в класната стая: те знаят най-добре какво се случва там. Нашата роля е да ги подкрепяме.
ЧЛЕН НА ПАРЛАМЕНТА: Какво бихте искали участниците да се откажат от това преживяване?
Лоранс: Надявам се, че те ще се гордеят с това, което са създали съвместно, с гордост, че са показали, че сътрудничеството в този мащаб е възможно в различни държави и контексти. Учителите прекарват дните си, като искат от учениците да работят заедно; сега питаме един и същ от тях. И вместо просто да слушат по време на ден за професионално развитие, те сами ще създават съдържанието. Това чувство за съпричастност е онова, което се надявам, че те ще поемат със себе си.
Гуидо: Повтарям това. Надявам се, че те наистина ще приемат надеждата: не като наивен оптимизъм, а като противопоставяне на безнадеждност. Алтернативата на надеждата е безнадеждност и именно това трябва да избягваме. За мен надеждата включва критичен размисъл, сътрудничество и готовност за промяна и подобрение. Ако учителите напуснат тази конференция с тази енергия, това чувство за ангажираност и ако манифестът се превърне в нещо, което могат да споделят и надграждат, това би било голямо постижение.