Дебат на тема „Периоди на Европа след войната“

Ключови дати в историята: какво е значението?

Определянето на определени години или дори дни като повратни точки в историята е доста обичайна практика, за което могат да свидетелстват множество книги. Тя е доста популярна сред издателите, журналистите и широката общественост; то може дори да се разглежда като вид мода или хип, особено в днешно време в контекста на „инфлацията на паметта“. Той е почти като автор на история, който трябва да намери и да види този ключов момент, за който може да пише. И наистина, както подчерта Пател, „Това ще зависи от въпросите, които задаваме, кой повратен момент ще видим“, което открива много възможности. Чрез процес на „присвояване „, описан от Pető, участниците в това, което може да се нарича „политика на паметта“, реинвестират ново съдържание в определени дати, като им придават значение, което служи на тяхната идеологическа и политическа програма.

Това, което авторите на следвоенните периоди в Европа се опитват да направят, определено се различава, като работи с понятието „период „, а не с „момент“, и сравнява три различни периода. Те се съсредоточиха върху следвоенните периоди (или т.нар. „sorties de guerre“ на френски език), а не върху военното време, което даде възможност за по-гъвкава рамка за тълкуване на събитията и процесите, както обясни Русо: „Когато работите по военен период, имате доста строга хронология, когато работите за следвоенен период, знаете къде започвате [но] не точно къде завършвате.“ След войната — други историци като Tony Judt вече са учили, но в неговия случай се съсредоточават само върху 1945 г. — тогава се превръщат повече от повратни точки: периодът след войната е момент, в който се създават нови неща, които създават условия за нов епох в историята.

1989 г., началото на нова ера?

Ако Студената война наистина е война, независимо от това колко различна е войната в сравнение с Първата и Втората световна война и ако годините 1989—1 991 отбелязват края на Студената война, защо периодът след 1989 г. не се разглежда като следвоенен период? Русо обясни колко интересно се е оказало това начинание, например когато историкът Джон Хорн, един от авторите на книгата, прилага към периода след 1989 г. понятието „демобилизация на умовете“, което първоначално е създал, за да опише манталитета след Втората световна война.

Conway настоя как разглеждането на периода след 1 989 години като период след войната им помага да им придадат истинско значение. 1989 г. със сигурност не е „краят на историята“, както твърдят някои в началото на 1990-те години на миналия век, но това не е нещо, което се случва там в Централна и Източна Европа, тъй като хората в Западна Европа до голяма степен го възприемат по това време. Това беше определящ момент за цяла Европа и може би особено за Запада. И може да е било, според Conway, началото на нова ера, характеризираща се с новото централно значение на (обединена) Германия, (повторното) създаване на цяла поредица независими национални държави, появата на капиталистическо определение за Европа и маргинализацията на Русия в европейската политика. Може ли периодът след 1989 г. да се разглежда като особена епоха в европейската история, която може би приключва с излизането на Обединеното кралство от ЕС?

Историята и настоящето

Една от забележителните черти на книгата, вдъхновила този дебат, е регресивният ѝ подход към трите следвоенни периода, както показва подзаглавието „Изтегляне на историята назад“. Този подход не е нов, както напомня Русо, той идва от френския историк Марк Блох, който обяснява как историкът като индивид, живеещ в настоящето, неизбежно има анахронистична гледна точка за миналото, което учи. Използването на настоящето или на последното минало като отправна точка, както направиха авторите на следвоенните периоди в Европа, помага да се избегнат телеологични подходи и линейни гледни точки: обръщането на реда поставя под въпрос причинно-следствените връзки, както обясни Пател, и поставя нови въпроси.

Въпросът за връзката между миналото и настоящето придобива ново значение днес, заяви Петьо, в собствената си страна Унгария, но и в други. В контекста на „мнемоничната война“ позиционирането на изследователя е застрашено от интервенционна държава, която с претенцията за връщане към фактите има за цел да предефинира какво представляват хуманитарните науки, социалните науки и историята. Това, което е залогът за историците и учените като цяло, предупреди Петьо, е бъдещето на науката.

Относно Европа

В този контекст коя европейска перспектива за историята, и по-специално за периода след 1989 г., е подходяща и адекватна днес? Според Конуей Европейският съюз се бори да има исторически информирана история за своето настоящо, тъй като по някакъв начин е затворник на наративно послание, което се корени в миналото на 20-и век. Той обясни, че е по-плодотворно да разгледаме историята на Европа през 19-и век, за да разберем какво се е случило след 1989 г. и как това е довело до това, което Европа преживява днес.  Аналогии могат да се направят между периода 1848—1870 г. и периода след 1989 г., като например умножаване на (нови) национални държави.

За Петьо основният въпрос е легитимността, когато се говори за европейска перспектива за историята. Възприемането на такава перспектива изисква отказ от позицията „enlighted hubris“ и използване на самокритика; обмисляне на алтернативи, пропуски и други гласове, които не са били взети предвид до момента, питане как се задават или не се задават определени въпроси въз основа на какъв вид стремежи. Този въпрос за легитимността е особено важен в момент, когато е поставен под въпрос от ново разбиране за значението на Европа и европейското единство.

Както подчерта Русо, днес например вече не може да се пише за историята на Европа като история на политическа утопия, като движение, насочено към някакъв напредък, основано до голяма степен около периода след 1945 г. на предположението, че Европа е изградена, за да се избегне война. Ако погледнем назад към историята на европейската интеграция, това може да помогне да се избегне този капан: до края на седемдесетте, началото на осемдесетте години Европейската общност през тези дни беше само една от многото политически възможности и малко вероятна, както обясни Пател: „късен крак на етапа на международно сътрудничество“. Следователно това не е толкова решаващ фактор за постигането на мир в Европа: следвоенното уреждане до голяма степен приключи с началото на европейската интеграция. Европейската общност по-скоро изигра ключова роля с осезаеми последици по отношение на социалния мир по-късно, през 70-те и осемдесетте години, особено с южното разширяване, създавайки форми на преход към демокрация.

Всички оратори признаха, че живеем в трудни времена, изправени сме пред нови реалности, със сигурност дестабилизиращи, ако гледате дискурса за Европа и самия проект за европейска интеграция. Като специалисти в областта на музеите и учени, които се занимават със съвременната европейска история и работят за „европеизиране“ на възгледите за миналото, изоставаме ли малко, като обитаваме близкото минало от преди 10 години повече от днешното? Как можем да разговаряме с хора, които са загубили пътя си да разбират Европа и по този начин да я възприемат като крайна, като реалност, която отслабва?

Дискусията показа, че ако може да се твърди, че периодът след 1 989 години в Европа представлява обособен исторически период със свои собствени характеристики, той вече е приключил и че не е нито достатъчно, нито подходящо да се опитва и мисли Европа на 21-ви век по аналогичен начин, като просто нова глава в същия учебник, а не цял нов учебник.

Оживеният дебат, проведен в Дома на европейската история, повдигна нов въпрос, който остава отворен за обсъждане: Днес ли сме в предвоенен период или в следвоенен период? Дори ли сме в период на война?