Отпадъците като ресурс

През периода на държавен социализъм, последван от деиндустриализацията на 1990-те години на миналия век, производството на домакински или декоративни изделия само по себе си се е превърнало във впечатляваща промишленост на работното място в Reșița. Тези обекти са наричани „направи си сам“ от местните жители, повечето от които са работили или в стоманодобивния завод, или в инженерния завод.

Марияна, бивш учител, би помолила съпруга си, техник в стоманодобивния завод, да направи определени вещи, от които тя се нуждае или желае, които не могат да бъдат получени или са твърде скъпи. Той също така изненадва семейството си с подаръци със собствен дизайн, а не с имитации на масово произвеждани предмети. Тя припомня конкурса за най-добрите предмети „направи си сам“, които често се превръщат в източник на вражда между семействата.

Тъканите и дрехите оказват въздействие върху околната среда през целия им жизнен цикъл. Във филма се говори за въздействието на бързата мода върху околната среда: как материалът, събран от памучното поле, преминава през производствения цикъл, как дъгата на свръхпотреблението кара хората да връщат у дома повече дрехи от магазините за търговия на дребно, отколкото биха могли да се нуждаят през целия си живот, които ще пътуват до склад и често се озовават като отпадъци от депа за отпадъци. Какво ще стане след това? Интервютата помагат да се разберат възможностите за повторна употреба на материалите за текстилните отпадъци от производството и да се обсъдят устойчивото проектиране, интелигентните решения и ценности. По време на интервютата експертни коментари се дават от етеролог, дизайнер и създател на идеи за „приближаване към тенденция“. Средата за инсталиране, използвана във филма, беше създадена с ученици в галерията „Участие/направи си сам“ на музея, където младите хора анализираха какъв е екологичният отпечатък, веригата на доставки, устойчивата обработка на отпадъците и възможната нова стратегия за текстилните изделия за Европа.

Като черпи вдъхновение от скандинавските градове, Петер Верблач поставя дрехи на редица улици в Целе със знак „От стрелбата до улицата“, като приканва хората да носят дрехи, от които вече не се нуждаят, и да приемат желаното от тях. Този публичен обмен означава, че хората биха могли да разполагат с подходящи дрехи, дори ако не биха могли да ги закупят; всеки, който е загрижен за екологичните проблеми, свързани с новото облекло, може да размени старите си дрехи; и всеки, който просто иска ново облекло, може да дойде и да вземе нещо. Видеоматериалът показва как е дошла инициативата за уличен обмен и как е получена от народа на Целе.

През лятото на 1990 г. Mutoid Waste Company, група скулптори и изпълнители, основана от Joe Rush и Robin Cooke в окръг Shepherd Bush в Лондон, заема изоставена кариера в покрайнините на Santarcangelo di Romagna (Римини, Емилия-Романя, Италия). Оттогава Мутония (тъй като се отнася до своето жизнено и работно пространство) е общност от творци, произвеждащи изкуство от отпадъчни промишлени материали. Мутония е призната от италианските органи за „художествен парк“ и нейните жители често приемат посетители от цяла Европа, които идват да мрамуват заради своята креативност и ангажираност. В Мутония отпадъчният материал се превръща в вдъхновение за проект, в който общността обединява творчеството си в полза на семейство Мутоид, както и на жителите на съседни райони, които често организират събития за честване на творбите си.

Членовете на тази общност се чувстват силно свързани с историческата икономическа и социална структура на селския народ на Santarcangelo, който със сигурност е знаел как да оцени разхищението, което според тях предлага възможност за подобряване не само на техническите умения, но и на качеството им на живот. Поради тази причина музеят „Етор Гуатели“, намиращ се в същия регион, на около 200 км северозападно от Мутония, винаги е считал работата на тази общност от творци за съвместима с тази на Етор и на тези, които са изготвили артефакти в своята колекция.

Начело на тази история е Kagnedjatou Joachim Silue, художник, роден в Абиджан (Кот д’Ивоар), който живее в Италия през последните три десетилетия. Творбите му се коренят в наблюдението, уважението и художественото „тълкуване „на „личностите“ на откритите предмети, намиращи се около улиците на града, в чиито пренебрегвани форми той вижда потенциала да предаде също толкова пренебрегнати уроци, които са важни за човечеството.

През лятото на 2021 г. Йоахим посети за първи път музея Ettore Guatelli, за да участва в изложбата „Vestii dall „Infra-ordinario, TTT Tempo Terra Trame di vita“. Той се чувства в непосредствена близост до работата на Ettore поради акцента, който тя поставя върху маргинални, нискокласни и подценени хора и общности, от които и двамата виждат, че биха могли да извлекат поуки — уроците за нашите общества, които, обогатени чрез индустриализацията, стават все по-бедни по отношение на способността си за самостоятелно творчество.

Талантът и техническата известност на Йоахим дават глас на изоставените предмети, като ги превръщат в мостове, които ни позволяват да имаме достъп до ресурси от света, който едва можем да излезем, и ни доближават до мъдростта на хората, които едва разпознаваме.

Музеят на Гуатели разказва история чрез внимателно подредени предмети, които свързват стените и таваните. Изложбата е плод на около 60 години събиране и постоянно актуализиране от преподавател в начално училище от провинция Парма: Етор Гуатели. Около 1950-те години на миналия век Гуатели започва да проучва складовете на колекционерите в Апенини. Първоначално той отива само за да преглежда, но след това за продажба и по-късно за спасяване на мебели, предмети и инструменти от земеделски стопанства и занаятчийски работилници — предмети, които през тези години се губят от модернизацията. Предметите, които е събрал и показвал, не са редки или ценни предмети, както се срещат в много традиционни музеи, а предмети от ежедневието, които до днес все още носят следите на хората, които ги използват ежедневно, ги обновяват и ги носят, докато не се превърнат в саморазширение. Поради това музеят в Гуатели представя здрави предмети и спонтанно препроектиране. Тази история, доведена до живот от гласовете на някои от най-близките до него, които сега правят обиколки на музея, не е част от носталгията; по-скоро, и по-специално с оглед на зеленото призвание на музея, той свидетелства за желанието да се даде памет и креативност на съвременния свят.

„Samoróbki „са предмети, произведени от земеделски стопани за използване в стопанството““. Тези изделия включват елементи на износени предмети, инструменти или машини. Те отново въвеждат увредени предмети или техни компоненти обратно в циркулацията.В селските райони инженерството и техническото творчество са много търсени умения, особено като се има предвид, че културата на полските селски райони през 19-и век и първата половина на 20-и век се основава на идеята за самодостатъчност. Домашно произведените предмети сега са отговор на съвременните екологични предизвикателства и важен принос към дискусията относно предметите „втора употреба“, което е от голямо значение за всички нас в този исторически момент.

Гласът, който чуваме, е на художника Michelangelo Pistoletto, преосмисляйки изхвърлени материали и безполезни предмети, които са създадени като отпадъци, и разказва как ги използва повторно.

Вдъхновени от начина, по който природата обработва органичните и естествените отпадъци, хората на изкуството могат да преработват и регенерират обикновени материали, като ги превърнат в благороден елемент на произведение на изкуството.

Това е възможност да се види нещо изненадващо по отношение на обичайната същественост, но и да се види какво може да направи изкуството и трябва да се каже по отношение на настоящата криза с отпадъците.